08/08/2020
Има пет вида адвокати: юрисконсулт, начинаещ, читател, лъжец и неграмотник.
Максим Мартинов
Първият вид всъщност не са адвокати. Много юрисконсулти пишат искови молби и изготвят договори не само за своя работодател. Някои даже се представят за адвокати. Разликата е не само, че не са държали изпит като такива, но и че не отговарят, ако допуснат грешка. Нещо повече, те не са и застраховани, докато адвокатите в България задължително се застраховат. Последното значи, че клиентите им могат да съдят не само тях, но и техните застрахователи.
У нас е лесно да заблудиш някого и за това са виновни клиентите. Те не искат служебната карта на лицето, което се представя за адвокат. Хората даже не знаят, че трябва да има такава. Ако ли пък им се покаже, не проверяват дали е заверена с печат за съответната година.
На пазара има и фирми, които предлагат юридически услуги, и тук не говоря за адвокатските дружества. Например агенциите за недвижими имоти изготвят предварителни договори и предоставят консултации. Те също не носят отговорност съгласно Закона за адвокатурата. Нещо повече, хората, работещи в тях, често дори не са завършили право. Гореописаното е незаконно. Но глобите трябва да се налагат от Висшия адвокатски съвет, а той не го прави. Отговорност за подобни действия в нашия Наказателен кодекс не е предвидена и затова полицията не се занимава с този проблем. Не съществува и някакъв специализиран държавен орган, който да извършва контрол.
Вторият вид адвокати са начинаещите. Противно на ширещата се представа, те познават закона не по-зле от колегите си с многогодишен стаж.
Разликата е, че не познават клиентите. Затова са готови да проучват нечии документи, без да им се плати предварително. Правят го с надеждата, че така ще бъдат наети да водят делото. Те се срамуват да признаят, че трябва да направят справка със закона, ако им бъде поднесен сложен случай. Считат, че така ще проявят своята неопитност. Затова не искат да им се плаща, за да четат. Нали крият, че четат!
Подобни адвокати не само губят доходи от това, но и стават лесна жертва на клиентите си. Единственият начин да им се изплати положеният труд оттук насетне е, ако им се плати за дело. Това ги прави лоши в пазарлъка, понеже не смеят да поискат сериозна сума само и само за да бъдат наети. Клиентът се усеща ухажван и поставя нови условия, които начинаещият приема, защото вече е загубил време, а не е получил и стотинка.
Впрочем начинаещите са отстъпчиви и по друга причина. Готови са на всичко само и само „да тръгнат”, да направят име и да натрупат опит. Това, което ги отличава от автомонтьорите и водопроводчиците у нас е, че последните две професии не работят за символични суми само и само да имат работа.
След няколко години начинаещият или няма пари за храна и трябва да напусне адвокатурата, или да се превърне в някой от следващите типове. Третият тип можем да наречем „читателя”. Той е съвестен, разбира си от работата и затова не бърза да отговаря, преди да е изчел както цялата документация, която му носи клиентът, така и съдебната практика, която се отнася до дадения случай. Понеже това отнема часове и дори дни, той иска между 20 и 200 лева за да отговори на въпроса, който му е зададен. Хората в България обаче смятат, че това е много и затова обикновено биват съветвани от тип четвърти или тип пети.
Четвъртият вид можем да наречем лъжеца. Той винаги знае отговора на въпроса и отговорът му е, че клиентът е прав, че правата му са били нарушени, че трябва да води дело и че ще го спечели. Това е точно, което търсещите правен съвет искат да чуят. Те искат съчувствие и увереност, а не истината, която често е, че сами са си виновни за проблемите си и че нищо не може да се направи. Освен това хората считат, че юрист, който отговаря бързо, кратко и ясно, е наясно с нещата.
Лъжците са осъзнали, че клиентите не ценят честността. Освен това българите са склонни да плащат за водене на дело, а не за съвет. Съветът в техните представи не е работа понеже адвокатът нищо не е свършил, ако не се е явил в съда или не е написал искова молба. Само е говорил. Обсъждането на делото им за тях е сякаш част от пазарлъка. Затова хитрите адвокати знаят, че ролята на консултацията е не да вникнат в подробностите, а да докарат нещата до дело. По сходен начин българите са готови да платят хиляда лева за операция, но сто за диагностика им се виждат много.
Откровеността в България се наказва. Ако адвокат каже, че няма полза от водене на дело, той ще получи най-много 10 лева за този отговор колкото и време да е загубил в четене. Ако каже обаче, че делото ще бъде спечелено, той ще получи няколкостотин лева, както и да завърши това дело. Ако последното бъде загубено, клиентът ще загуби не само това, което е платил на лъжеца, но и което е платил като държавни такси, разноски, а също и това, което другата страна е платила за адвокат, такси и разноски. Така, за да вземе лъжецът 400 лева, клиентът му трябва да загуби примерно 1400. За клиента 400 лева могат да звучат като много пари и като малко пари. Ако трябва да ги даде, за да разбере дали ще си реши проблема, те му звучат като голяма сума. Ако трябва да ги даде, за да си реши проблема, му звучат като малка сума. А у нас по закон е забранено адвокатите да
работят на процент от спечеленото, тоест безплатно.
Петият тип адвокати са неграмотните. Те правят същото, което и лъжците. Единствената разлика е, че те си вярват. Разбира се, за клиента няма значение дали е попаднал на лъжец или на неграмотен. Резултатът е еднакъв.
В България има лоши адвокати, защото има самонадеяни клиенти. Ако нуждаещият се от правна помощ честно си признае, че не може да познае кой какъв е по костюма, офиса, начина на говорене, визитката и по препоръките, той има шанс да намери свестен. И ако е готов да плати за съвет, има шанс да научи истината. Противно на вицовете, в България има немалко свестни адвокати. Но под влияние на клиентелата, те стават все по-малко.
