22/03/2024
Перспективи пред нотариалната дейност, след постановеното тълкувателно РЕШЕНИЕ НА СЪДА на Европейски съюз (oсми състав) от 18 януари 2024 година, JD, по дело C 562/22, ECLI:EU:C:2024:55 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Районен съд Бургас (България) с акт от 15 август 2022 г., постъпил в Съда на 25 август 2022 г.
Считано от 01.01.2007 г. Република България и Република Румъния стават пълноправни членове на Европейския съюз. Наред с привилегиите от това членство, страните присъединили се към Съюза трябва да поемат и множество ангажименти, в това число и промени в националните законодателства, съобразени с принципите и нормативните постановки на ДФЕС. В настоящото изложение ще бъде разгледана проблематиката довела до постановяване на Решение на Съда на Европейски съюз (oсми състав) от 18 януари 2024 година по дело C 562/22, касателно тълкуването на посочените в преюдициалното запитване членове 18, 49, 63 и 345 от ДФЕС и на чл. 45 от Хартата на основните права на ЕС. Още на 18.10.2017 г. в Официален Вестник на Европейски съюз е публикувано Тълкувателно съобщение на Комисията относно придобиването на земеделска земя и правото на Европейския съюз (2017/C 350/05), което се отнася до ползите и предизвикателствата, свързани с чуждестранните инвестиции в земеделска земя. Освен това то очертава приложимото право на ЕС, както и относимата съдебна практика на Съда на ЕС. В тълкувателното решение се обръща внимание на обстоятелството, че в някои национални конституции и много национални закони за поземлената собственост се възприема подход за гарантиране на една специална закрила на земеделската земя. Ето защо в Договорите за присъединяване се предвиждат преходни дерогации от принципа на свободното движение на капитали във връзка с придобиването на земеделска земя. В тях е предвидена възможността през преходния период присъединяващите се държави членки да запазят своите национални режими, които забраняват придобиването на земи от граждани на други държави — членки на ЕС, или на държави от ЕИП. Тези дерогации обаче са изтекли на 1 януари 2014 г. за България и Румъния, на 1 май 2014 г. — за Унгария, Латвия, Литва и Словакия, и на 1 май 2016 г. — за Полша (дерогацията за Хърватия ще изтече през 2020 г., като е предвидена възможност тя да поиска тригодишно удължаване). В съобщението Комисията отчита опасенията на някои от държавите членки, свързани с чуждестранните инвестиции в земеделските земи, мотивирани с евентуална заплаха за изтласкване на местни земеделски стопани, превръщането на обработваема земя в плячка за спекуланти и безскрупулни инвеститори, заетостта, околната среда, развитието на селските райони и др. В тази връзка на 21.01.2015 ЕИСК е излязъл със становище относно „Заграбването на земи- тревожен сигнал за Европа и непосредствена заплаха за семейното земеделско производство“ (т. 1.9 и т. 1.12). По темата е възложено от Европейския парламент и проучване за „Мащабите на заграбването на земеделски земи в ЕС“. Ето защо съобразявайки всички посочени по- горе опасения и обстоятелства, ЕС дава възможност на новоприетите държави членки да запазят през преходния период своите национални режими, забраняващи придобиването на земи от граждани на друга държава членка на ЕС. След изтичане на обаче на преходния период, според наблюденията на Комисията новоприетите държави членки са предприели изменения в законодателствата си, които промени обаче въвеждат някои ограничения, които макар и сами по себе си обосновани нарушават основни принципи на ЕС, а именно свободното движение на капитали. Според проучванията на Комисията тези ограничения „дискриминират — не формално, а чрез практическите си последици — гражданите на други държави от ЕС или налагат други непропорционални ограничения, които са в състояние да окажат отрицателно въздействие върху инвестициите“. Като последица от тези констатации още през 2015 г. Комисията е започнала процедури за установяване на неизпълнение на задължения срещу България, Унгария, Литва, Латвия и Словакия. На държавите членки е дадена възможност да мотивират обосновано целите свързани с нормативно закрепените ограничения в националните си законодателства, но поради факта, че никоя от тях не е успяла да разсее изразените опасения, на 26 май 2016 г. Комисията е преминала към втория и последен етап от процедурата преди евентуалното сезиране на Съда на ЕС.
Законодателните решения след изтичане на преходния период 2014 г.
Вземайки предвид гореизложеното е редно да се проследи в ретроспекция, какви законодателни промени са приети в Република България след изтичане на преходния период от 01.01.2007 г. до 01.01.2014 г. В рамките на своята компетентност действащото към 2014 година, 42- ро народно събрание приема на ЗИД на ЗСПЗЗ, като с § 2 се въвежда нов чл. 3в. Народните представители в пленарно заседание на 11.03.2014 г. са подкрепили на първо четене два законопроекта за изменение и допълнение на ЗСПЗЗ, които в последствие с доклад са обединени, като създаденият с § 2 нов чл. 3в, въвежда ограничение за придобиване на земеделска земя от физически или юридически лица, ако те не са пребивавали повече от три години в РБ. Това ограничение касае и юридическите лица, с регистрация по българското законодателство по- малко от три години, които могат да придобиват право на собственост върху земеделски земи и земи от горския фонд за земеделско ползване, когато съдружниците в дружеството, членовете на сдружението или учредителите на АД, отговарят на изискванията за уседналост. Предложените текстове са редактирани между първо и второ четене, като е внесена корекция във времевия период на установяване, а именно пет години. По повод упоменатата редакция, с Указ № 73 от 11.04.2014 г., Президентът на РБ налага вето на ЗИД на ЗСПЗЗ, конкретно отнасящо се до коментираната разпоредба в §2, въвеждащ новелата на чл. 3в. Интерес представляват мотивите в Указа на Президента дотолкова, доколкото те се интерпретират аналогично в Решението на СЕС по дело C 562/22. Според Президентската институция така приетите текстове са противоконституционни и това е така, защото в разпоредбите на чл. 3в, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ законодателят не предвижда признака „гражданство" докато Конституцията възприема подход обвързан с гражданството на правния субект. Всъщност резултатът, който се постига е замяна на Конституционният критерий „гражданство" с фактическия критерий „пребиваване" в Република България, респ. с изискването за „установеност" на физическите и юридическите лица за срок повече от 5 години като условие за придобиване на право на собственост върху земеделска земя. Според мотивите на Президента по реда на Конституцията българските граждани и юридически лица могат да придобиват земя без ограничения. Обратно на тази концепция коментираната разпоредба всъщност въвежда забрана за българските граждани да си купят земеделска земя, ако не са пребивавали 5 години на територията на страната. По отношение на чужденците критерият е заложен в зависимост от това дали са или не са граждани на държавите - членки на ЕС, и на държавите, страни по Споразумението за Европейско икономическо пространство (СЕИП). В Указ № 73 от 11.04.2014 г. се обръща внимание, че след 1.01.2014 г. гражданите на държавите - членки на ЕС, и на държавите, страни по СЕИП, както и юридически лица, учредени по законодателството на тези държави, могат да притежават право на собственост върху земя на територията на България. Съгласно § 3 „Свободно движение на капитали", т. 2 от Приложение VI: Списъка по член 23 на Акта за присъединяване е установена изрична забрана при придобиването на земеделска земя, гори и горска земя гражданин на държава - членка на ЕС, или на държава, страна по СЕИП, да бъде третиран по-неблагоприятно отколкото към датата на подписване на Договора за присъединяване, т.е. с оглед състоянието на българското законодателство към 25 април 2005 г. Ето защо според Президента Република България не може едностранно с актове на текущото законодателство да въвежда допълнителни ограничителни условия и като гаранция за това всъщност е разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от Конституцията, именно тази норма е призвана да осигури обезпечение, че забраната за по-неблагоприятно третиране няма да бъде нарушена. Отделно от горното според президентската институция разпоредбите на чл. 3в, ал. 1 и 2 от Закона представляват по същество едностранно ограничение на две от свободите във вътрешния пазар - правото на установяване по чл. 49 и сл. от ДФЕС и свободното движение на капитали в ЕС по чл. 63 и сл. от ДФЕС, което би могло да доведе до заплащане на санкции за неспазване на правото на ЕС. Важен акцент във ветото на Президента е позоваването на чл. 28, ал. 2 от Закона за нормативните актове, който разписва, че мотивите към един законопроект трябва да съдържат „причините, които налагат приемането, целите, които се поставят, финансовите и други средства, необходими за прилагането на новата уредба, очакваните резултати от прилагането, включително финансовите, ако има такива, и анализ за съответствие с правото на Европейския съюз". Ветото на Президента на Република България е преодоляно от народните представители и с Указ № 114 от 30.04.2014 г. на Президента на РБ, ЗИД на ЗСПЗЗ се обнародва в Държавен вестник бр. 38 от 2014 г.
Становището на СЕС по преюдициалното запитване и практиката на Съда по подобни производства.
Както се отбеляза по- горе мотивите в Указ № 73 от 11.04.2014 г. на Президента на Република България в голяма степен са интерпретирани и в Решението на Съда на Европейски съюз (oсми състав) от 18 януари 2024 година по дело C 562/22, ECLI:EU:C:2024:55 във връзка с преюдициалното запитване, отправено от Районен съд Бургас. Така СЕС в решението си прави преценка по същество, че преюдициалните въпроси се отнасят както до свободата на установяване, закрепена в чл. 49 ДФЕС, така и до свободното движение на капитали, гарантирано от чл. 63 ДФЕС. След анализ на предмета на спора по главното производство и уточняване коя свобода е засегната от националната правна уредба, Съдът констатира, че казуистиката попада в обхвата на чл. 63 ДФЕС и преценката на националната правна уредба следва да се обследва единствено и само, с оглед свободното движение на капитали. Отделно от това в съдебния акт се обследва и обосноваността за ограничението на свободното движение на капитали, залегнало в националното законодателство. На тази плоскост се интерпретират заложените в чл. 3в от ЗСПЗЗ цели, осигуряващи гаранции, че земеделските земи ще се използват по предназначение и ще се изключат възможностите за спекулативни сделки. Анализа показва, че в националното законодателство не са заложени подобни гаранции или казано по друг начин няма конкретни защитни обосновки на така поставеното ограничение. Подобна идентичност на разсъжденията са залегнали и в Указ № 73 от 11.04.2014 г. на Президента на Република България, касателно съобразяването на чл. 28 от Закона за нормативните актове, както и евентуалното противоречие с чл. 63 от ДФЕС.
В тази насока на разсъждения са и множество други постановени от СЕС решения по поставени преюдициални въпроси от юрисдикции, действащи на териториите на държавите членки. Така например с Решение на Съда на ЕС от 11.06.2020 г., КОВ, С- 2016/2019 г. ECLI:EU:C:2020:463 по поставен от Районен административен съд, секция Рига, Латвия, преюдициален въпрос „Допуска ли правото на Съюза, и в частност членове 18 ДФЕС, 49 ДФЕС и 63 ДФЕС, правна уредба на държава членка, съгласно която, за да придобият собственост върху земеделски имоти, юридическите лица, в които съдружникът или съдружниците, притежаващи заедно повече от половината от дяловия капитал с право на глас в дружеството, и всички лица, имащи право да представляват същото, са граждани на други държави — членки на Европейския съюз, трябва да представят за тези съдружници и представители удостоверение за регистрация като граждани на Съюза и документ за владеене на официалния език поне на ниво B2?“. Тук съдът е приел, че този случай попада преди всичко в обхвата на свободата на установяване, за разлика от други, за които е налице преимуществено засягане на свободното движение на капитали (т. 27). Следователно, при засягане на свободата на установяване, спорната в главното производство национална правна уредба следва да се прецени в светлината на разпоредбите на глава III от Директива 2006/123 (т. 33). С оглед разсъжденията изложени в мотивите, Съдът постановява тълкувателно решение, съгласно което „Членове 9, 10 и 14 от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка, съгласно която правото на 8 ECLI:EU:C:2020:463 юридическото лице, в което съдружникът или съдружниците, притежаващи заедно повече от половината от дяловия капитал с право на глас в него, и всички лица, имащи право да представляват същото, са граждани на други държави членки, да придобива собственост върху намиращи се на територията на тази държава членка земеделски имоти е обвързано със задължението на съответните съдружници и представители да представят, от една страна, удостоверение за регистрация като пребиваващи в тази държава членка, и от друга страна, документ, свидетелстващ, че нивото им на владеене на официалния език на същата държава членка им позволява да обсъждат въпроси от всекидневно или работно естество“. Интерес представлява също и Решение от 21.5.2019 г., дело C-235/17 Комисия/Унгария (Права на ползване върху земеделски земи), в което съдът е постановил, че „като е приела член 108, параграф 1 от Закон CCXII от 2013 г., съдържащ различни разпоредби и преходни мерки във връзка със Закон CXXII от 2013 г. за продажбата на земеделски и горски земи и като по този начин е прекратила ex lege притежаваните пряко или непряко от граждани на други държави членки права на ползване върху разположени в Унгария земеделски и горски земи, Унгария не е изпълнила задълженията си по член 63 ДФЕС във връзка с член 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз“. Т.е. според Съда тук се засяга пряко свободното движение на капитали. В този смисъл е и Решение от 6 март 2018 г., SEGRO и Horváth, C-52/16 и C-113/16, EU:C:2018:157, по „Преюдициално запитване — Член 63 ДФЕС — Свободно движение на капитали — Права на ползване върху земеделски земи — Национална правна уредба, съгласно която занапред възможност за придобиване на такива права имат само близките родственици на собственика на земи и се отнемат, без да се предвижда обезщетение, правата, вече придобити от юридически лица или от физически лица, които не могат да докажат близка родствена връзка с този собственик“. Запитванията са отправени в рамките на спорове между, от една страна, „SEGRO“ Kft. и Администрация на окръг Ваш, Служба по вписванията на район Шарвар, Унгария, и от друга страна, г н Günther Horváth и Администрация на окръг Ваш, по повод решения за заличаване в имотния регистър на права на ползване върху земеделски земи, чиито носители са били съответно SEGRO и г н Horváth. Съдът постановява тълкувателно решение със следния диспозитив: „Член 63 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която правата на ползване, които вече са били учредени върху земеделски земи и чиито носители нямат качеството на близък родственик на собственика на тези земи, се погасяват ex lege и съответно се заличават в имотните регистри“.
Съдебната практика, установена в Република България при съобразяване на чл.3в, ал.1 от ЗСПЗЗ(нова, Д.В., бр.38/2014г.).
По отношение на съдебната практика в национален план, след приемането на чл. 3в от ЗСПЗЗ (Нов, ДВ 38, 2014 г.), може да се каже че тя е безпротиворечива. В мотивите на съдебните актове разпоредбата се възприема, като императивна и всяко противоречие с нея води, като правна последица до прогласяване на нищожност на сделка, отхвърляне на иск или прекратяване на делото поради липса на правен интерес. Така например състав на Районен съд- Кубрат в Решение № 18 от 29.01.2016 г. по гр. д. № 368 / 2015 г. на I състав на Районен съд - Кубрат прогласява, на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД, за нищожна сделката оформена с нотариален акт за покупко-продажба на 3/4 ид. ч. от имот, представляващ земеделска земя със следните мотиви: „От събраните по делото гласни доказателства се установява, че през последните години след 1989г., когато се установил в Швеция, ответникът Н.С. е идвал в България изключително рядко и за кратко. Същият попада в кръга лица по чл.3в от ЗСПЗЗ, които нямат право да придобиват земеделска земя чрез сделка, защото право на собственост върху земеделски земи могат да придобиват физически или юридически лица, които са пребивавали или са установени в Република България повече от 5 години. По аргумент за противното във вр. с ал.4 от чл.3в от ЗСПЗЗ, лица, които през последните 5 години не са пребивавали или не са установени в България, нямат право да придобиват земеделска земя с какъвто и да е вид сделка. Законът не прави изключения във връзка с условието за пребиваване - без значение е гражданството на купувачите или дарените лица, без значение е дали са в родство с прехвърлителя или не, както и с условието да са установени в страната. Има се предвид физическото присъствие на лицето в страната, като гаранция, че земята която придобива ще бъде обгрижвана, а не придобита чрез сделка и изоставена. Ответникът нито е установен в България, нито пребивава в нея през последните 5 години. Изразът "пребивава" има отношение към чуждите граждани - членки на ЕС, а за българските граждани, за да придобият чрез сделка земеделска земя трябва да са установени в България - условие, на което Н.С. не е отговарял към 17.08.2015г., когато е изповядана сделката, оформена с НА № ***, т. ***, per. № ***, д. *** / 2015 година на Нотариус рег. № *** за продажба на 3/4 ид. ч. от процесния недвижим имот. Изложеното води до извода, че тази продажба е нищожна, поради противоречие с императивната разпоредба на чл.3в от ЗСПЗЗ и следва да бъде прогласена“. Аналогични са мотивите и на съдебния акт, постановен от Окръжен съд- Плевен в Решение № 201 от 14.05.2018 г. по в. гр. д. № 208 / 2018 г. на II състав на Окръжен съд - Плевен, в производство по иск с правно основание чл. 19 от ЗЗД. За да потвърди решението на Районен съд- Кнежа, въззивната инстанция изтъква следните аргументи: „За да отхвърли предявения иск с правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД, КРС е приел, че няма безспорни доказателства, че господин П.К. като чужд гражданин е изпълнил критериите на чл.3в ал.1 и ал.3 ЗСПЗЗ, за да придобие право на собственост върху земеделски земи в Република България.Тези правни доводи на КРС са правилни, законосъобразни и се възприемат изцяло от въззивната инстанция. Сама по себе си нотариално заверената декларация на ищеца ,че пребивава и е установен в Република България повече от пет години, не съставлява доказателство за декларираните обстоятелства. Това е документ, изходящ от самия ищец и удостоверяващ изгодни за него обстоятелства. Ищецът като чужд гражданин е следвало да докаже по безспорен и несъмнен начин , че отговаря на изискванията на чл.3в ал.1 ЗСПЗЗ,че действително пет години е пребивавал и е бил установен на територията на Република България. Такива доказателства по делото не са ангажирани. Ищецът е могъл чрез свидетелски показания примерно да установи от кога и за какъв период от време е пребивавал на територията на Република България,къде точно е бил установен,че действително този период е бил повече от 5 години. С оглед изложеното,Окръжният съд приема,че по делото не е установено по несъмнен начин,че ищецът като чужд гражданин отговаря на изискванията на чл.3в ЗСПЗЗ,за да може да придобие право на собственост върху земеделски земи.На това основание искът по чл.19 ал.3 ЗЗД за обявяване на окончателен на предварителния договор от 20.06.2017г.на гореописаните пет земеделски имота се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. След като е стигнал до същите правни изводи, КРС е постановил едно правилно и законосъобразно решение ,което на осн.чл.271 ал.1 ГПК следва да бъде потвърдено“. По същия подход с Определение № 213 от 28.01.2022 г. по гр. д. № 2190 / 2021 г. на Окръжен съд - Бургас е прекратил, поради липса на правен интерес от страна на ищеца- гражданин на Република Австрия, образуваното пред него производство с посочено правно основание чл. 26 ал. 2, предл. пето от ЗЗД, вр. чл. 17 ал. 1 от ЗЗД, а при условията на евентуалност чл. 60 ал. 1 и чл. 61 ал. 2 от ЗЗД, с отправено искане към съда да бъде признато за установено, че представени към исковата молба договори са нищожни като привидни поради персонална симулация по отношение на купувача Н. Р., прикриващи действителният купувач и приобритател Д. М- гражданин на Република Австрия., като на основание чл. 17 ал. 1 от ЗЗД бъде прието за установено, че по описаните договори за покупко-продажба действителен купувач е Д. М. и като такъв е действителният приобритател на идеални части от процесните имоти. За да прекрати производството по делото съдът е възприел следните мотиви: „Преди да пристъпи към изправяне нередностите на исковата молба, според чл. 130 от ГПК съдът е длъжен да установи, налице ли е правен интерес от водене на дело с посочения петитум. Както става ясно, крайната цел на настоящото производство е да се установи със сила на присъдено нещо, че ищецът е собственик на описаните идеални части от недвижими имоти, представляващи земеделска земя. Законът в България към настоящия момент не позволява постигането на такъв правен резултат. Чл. 22 ал. 1 от Конституцията на Република България гласи, че чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху земя при условията, произтичащи от присъединяването на страната ни към Европейския съюз или по силата на международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за България, както и чрез наследяване по закон. Според ал. 3, режимът на земята се определя със закон. Това е Законът за собствеността и ползването на земеделските земи, където от чл. 3в става ясно, че "Право на собственост върху земеделски земи могат да придобиват физически или юридически лица, които са пребивавали или са установени в Република България повече от 5 години.". Ищецът и не твърди, че отговаря на това условие. При това положение може да се направи логичният извод, че дори при уважаване на исковата претенция, Д. М. не би могъл да придобие право на собственост върху описаните по-горе идеални части от земеделски земи и следователно е лишен от правен интерес иск с подобен петитум. Изложените доводи в исковата молба (стр. 6-8 по делото) относно противоречието на чл. 3в от ЗСПЗЗ с чл. 49 и чл. 63 от Договора за функционирането на европейския съюз и започналата наказателна процедура против България, не могат да обосноват неспазването на изричен, действащ законов текст, приет от Народното събрание. Изложеното води до извода, че е налице хипотезата на чл. 130 от ГПК, т. е. недопустимост на производството и това налага връщане на исковата молба на ищеца“. Като кратко уточнение в настоящото изложение, следва да се отбележи, че именно този съдебен акт, е дал повод да бъде отправено официално преюдициалното запитване от страна на Районен съд- Бургас до Съда на Европейския Съюз отнасящо се до тълкуване на членовете 18, 49, 63 и 345 ДФЕС и на чл. 45 от Хартата за основните права на Европейски съюз. Като единствено отклонение в съдебната практика, но то следва да се възприема във връзка с факти, осъществили се във времевия период между 01.01.2014 г. и 07.05.2014 г. (ДВ, бр. 38 от 07.05.2014 г.), когато все още в националното законодателство е отсъствала ограничаваща придобиването на земеделски земи норма, се открива в Решение № 16 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 302/2012 г. на Окръжен съд – Търговище, с което съдебният състав обявява сключения между дружество, регистрирано на територията на РБ и гражданин на Република Германия предварителен договор за продажба на земеделски земи от 11.06.2012 г. за окончателен на основание чл. 19 от ЗЗД. За да приеме за основателна претенцията на купувача по предварителния договор съдът обследва и въпроса, свързан с ограниченията поставени в чл. 3в от ЗСПЗЗ със следните мотиви: „Действително, в срока до 17.08.2012г. за страните е била налице законодателна пречка по чл.3, ал.5 от ЗСПЗЗ да изповядат сделката по нотариален ред (освен ако купувачът не посочи трето лице за приобретател-т. IХ от договора), поради не изтеклия 7-годишен период на ограничение за придобиване на собственост до 01.01.2014г. относно гражданите на държави-членки на ЕС, които не са самостоятелно заети земеделски производители по смисъла на чл.3а, ал.1 от ЗСПЗЗ. До настоящия момент, обаче, договорът не е развален или прекратен на предвидено в него или закона основание, поради което уговореният от страните срок следва да се счита заместен от посочения в нормативната уредба срок-чл.26, ал.4 от ЗЗД и след изтичането му на 01.01.2014г. продавачът следва да изпълни задължението си, което не е сторил, въпреки изправността на купувача. В конкретния случай, купувачът е гражданин на Федерална Република Германия, т.е. на държава-членка на ЕС и с оглед прякото действие на разпоредбата на чл.22, ал.1 от Конституцията на Република България, може да притежава право на собственост върху земя на територията на България при условията на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз, в сила от 01.01.2007г. и по-конкретно приложение VI, част 3 "Свободно движение на капитали", т.1-относно земя за второ жилище след изтичане на петгодишен период до 01.01.2012г. и т.1-относно земеделска земя след изтичане на седем-годишен период до 01.01.2014г., като в никакъв случай не може да бъде третиран по-неблагоприятно, отколкото към датата на присъединителния договор, към който момент българското законодателство не предвижда изискване на "уседналост" и нормата на чл.3в, ал.1 от ЗСПЗЗ(нова, Д.В., бр.38/2014г.) в случая е неприложима за тази категория физически лица. В този смисъл е и категоричната практика на Съда на Европейския съюз относно прилагането на основните принципи по Договора за функциониране на ЕС“.
Перспективи пред нотариалната дейност, след постановеното от СЕС тълкувателно решение.
Отчитайки всичко изложено по- горе следва да се обърне внимание на приложението на чл. 3в от ЗСПЗЗ ( нов ДВ, бр. 38 от 07.05.2014 г.) и на плоскостта на нотариалните производства. Действително, в тях е заложен във висока степен декларативния режим, с който нотариусът е длъжен да се съобрази, след като купувачът заяви и декларира, че е налице уседналост за срока указан в нормативната уредба. И това е така, с оглед липсата на законова възможност това обстоятелство в хода на нотариалното производство да бъде доказвано например чрез разпит на свидетели, справки от гранична полиция и др. Отделно от това в закона не е предвидено да се представят допълнителни доказателства в нотариалните производства за наличието/ липсата на уседналост. Тези обстоятелства са още по- усложнени за установяване особено, когато купувачът по сделка за прехвърляне на право на собственост върху земеделски земи притежава българско гражданство, което както се отбеляза по- горе е заменено с фактическия критерий „пребиваване". Подобен проблем съществува и при установяване на пребиваване при съобразяване на критериите заложени в чл. 3в, ал. 2 от ЗСПЗЗ относно юридическите лица. Отчитайки обаче нормативната рамка и съдебната практика, нотариусът стриктно следва да спазва законовите разпоредби и да съобразява императивния характер на нормата на чл. 3в от ЗСПЗЗ. Спецификата на нотариалните удостоверявания е добре да се разгледа и в един друг аспект, свързан с преюдициалните запитвания, конкретно тези от тълкувателен характер. Систематично нотариалните удостоверявания попадат в обхавата на охранителните производства (чл. 530-607 от ГПК) и се определят като несъдебни. Основната им характеристика е, че те са безспорни и едностранни и решението, с което например се отказва издаването на охранителен акт не се ползва със силата на пресъдено нещо. Нотариусите, макар и да имат функция на държавен орган по силата на закона, не се определят като „юрисдикция“ по смисъла на чл. 267 от ДФЕС. Ето защо по тези производства е недопустимо да се отправя преюдициално запитване за тълкуване на норми от правото на ЕС, тъй като СЕС отдава решаващо значение на спорният характер на производството (Решение от 16.12.2008 г.,Cartesio, С-210/ 2006, EU:С:2008:723 т. 56-59). Дори и да съществува съмнение или дори вътрешно убеждение у нотариуса, че в едно нотариално производство, отказът от извършване на нотариално удостоверяване, макар и обоснованио с посочване на точното нормативно основание противоречи на норма на европейското законодателство, той не може да се позове на това свое съждение. При условие обаче, че Съдът на ЕС е постановил тълкувателно решение по значението на съществуващи норми от правото на Съюза, трябва да се има предвид, че това преюдициално заключение има сила на тълкувателно нещо и тази сила е задължителна. Това означава че заключението се вгражда в тълкувателната норма и става част от нея и обвързва освен националния съд, отправил запитването, но и всички други юрисдикции, които ще се произнасят по делото, т.е. важи действието erga omnes. Както бе отбелязано по- горе тълкувателните заключения изясняват значението на съответната норма от правото на ЕС, те стават част от нея и нещо много важно те се вграждат в нея не от момента на постановяането на тълкувателното заключение, а от момента на влизането ѝ в сила. И това е така, защото самото тълкуване не създава нови права нито нови задължения, а само дава указания тази норма как е трябвало да бъде разбирана (Решение от 13.04.2010 г., Bressol и др., С- 73/2008, EU:С:2010:181). Поради изложеното тълкувателните заключения по правило действат ex tunc. Всичко казано до тук има голямо значение за нотариалната дейност, тъй като дори и нотариусът да не се възприема като „юрисдикция“ по силата на чл. 267 от ДФЕС, той извършва своята дейност в рамките на закона, както националния, така и по правилата на общностното право. Всяко отклонение би накърнило права и законни интереси на гражданите и би могло да доведе до производства по тъсене на лична отговорност от нотариуса. В тази насока перспективите пред нотариалната дейност, след постановяване на тълкувателно Решение на Съда на Европейски съюз (oсми състав) от 18 януари 2024 година, JD, по дело C 562/22, ECLI:EU:C:2024:55 е обвързана със строго съобразяване на даденото тълкуване. Какви ще са решенията от тук насетне, свързани с необходимостта от деклариране за пребиваване повече от 5 години на територията на РБ и въобще необходимостта от доказване на това фактическо състояние, вероятно ще бъдат предмет на нова законодателна инициатива, целяща хармонизиране на националното законодателство с европейската правна рамка.
